Posts Tagged ‘Надя Попова’

СТИХОВЕ ОТ АДА

В Болгарии вышел сборник стихов об охваченном войной Донбассе («стихов из ада»), составленный Елкой Няголовой и с ее предисловием, где она сравнивает Украину с уходящей под воду Атлантидой. Двенадцать авторов свидетельствуют об этом событии: Алиса Федорова, Владимир Скобцов, Владислав Русанов, Глеб Гусаков, Дмитрий Трибушный, Екатерина Ромащук, Елена Заславская, Иван Волосюк, Иван Нечипорук, Ирина Быковская-Вязовая, Светлана Максимова, Юрий Юрченко.

 

ДВАНАЙСЕТТЕ

ОТ… AТЛАНТИДА

стихове от ада

 

© Надя Попова, преводач

© Елка Няголова, преводач

 

Вместо предговор – един забравен спомен за… Атлантида

 

…Днес вече никой не си спомня за изчезналата Атлантида, за нейното бивше благополучие и красота, сътворени от Посейдон и наследниците му… Някъде из легендите само се мярва силуетът на великолепния дворец, покрит със сребро и украсен със слонова кост, злато и неизвестен до днес метал, който хвърлял огнени отблясъци. Като приказка звучи и описанието на златните статуи в чест на Посейдон, представен прав, да кара колесница с шест крилати коня, а около него – сто нереиди с делфини… Изчезналата бивша великолепна Атлантида, наказана от Зевс заради това, че човешката природа надделяла над божествената, че хората станали алчни, груби и несправедливи и истински еднородни братя се изправили един срещу друг… Напразно днес търсят тази благословена земя, а причините за изчезването ù – уви! – не се помнят…

А колко такива днешни Атлантиди, опалени от война и опустошени заради библейския грях „брат срещу брата”, има върху съвременната карта на света!

Недалече от нас, през морето само, е една такава земя – Украйна, в която почти до вчера хората живееха щастливо; говореха на всякакви езици – всеки на своя, а се разбираха, защото и езиците им са от един общ праезик произлезли; влизаха заедно в храма; на празници руснаци пееха украинските песни, а украинци – руските; раждаха и отглеждаха заедно децата си, а смесените бракове никого не притесняваха…

Пред очите ни за броени години всичко се промени. Войната превърна тази земя в пустош, а хората ù – в страдалци. На някого не му хареса сговорът между човеците на тази прекрасна земя и ги тласна към братоубийство. Изсипа куп грешни пари и оръжия; възпламени конфликти и измислени противоречия; създаде хаос и… се зае да го управлява. И пламна войната… И ден след ден, нощ след нощ до нас достигаха и достигат страшни вести – за нови оръжия и бомбардировки над Донбас, за загинали невинни граждани, за живи изгорени!… Война. …Разлетя се на части колесницата с шестте крилати коня. Пегасите и поетите на тази страдална земя заживяха в подземията, очаквайки следващия сигнал за тревога. Но там, под оловното небе, под трясъците на бомбите и воя на сирените… поетите продължиха да пишат своите стихове! Не се е родил още тоя, който може да убие думите!

Тази малка книжка е събрала среднощните бдения на дванайсет (алюзията не е случайна) поети от Донбас. Дванайсет от оцелелите… Защото има и такива, които не се върнаха. Някои от стиховете в тази малка книга долитаха през нощите, като добавка към тревожните ни писма: „Защо мълчиш, Ваня? Жив ли си? Четем, че цяла нощ са се сипали пак бомби над вас…” И забавеният отговор, дошъл чак след два дни, след два дълги дни!… „Още съм жив.” И по някое задъхано стихотворение в добавка, писано навярно в укритието или просто – в избата на недоразрушен дом. Най-тежки за четене и преживяване бяха за нас стиховете, изпратени в дните около Рождество или Нова година. Тогава светът ухае на любов, на невинен сняг или домашен празник, на канела и ванилия… И изведнъж – строфите, долетели от една друга реалност, където „вали хуманитарен сняг…” и се сипят ракети „Град”.

Някои от включените тук стихотворения носят просто неподправената любов към родния език и Отечеството. Други са пропити от болката наоколо. Трети – от смут и объркване. Има и такива, в които надеждата отстъпва – човешко Има и стихове за сбогом – толкова не се върнаха у дома си. Стихове, писани по време на война – страшната дума, която си мислехме, че е останала само в учебниците и филмите… Много ни се иска тази земя, населявана всъщност от един народ, да не се превърне в поредната изчезнала Атлантида!

Не знаем – ще намерят ли сили поетите да превържат ранените си пегаси; сами да се надигнат от пепелта; да погледнат наблизо и надалече и да различат чуждите по корен и сърце, маскирани днес като близки приятели, сипещи щедри обещания за глобален рай… Иска ни се поетите, които са призвани да събират, а не да разделят, да се огледат и да протегнат ръце над окопите към човеците отсреща и да припознаят там едноутробните си и единоверни братя, с които до вчера живяха заедно… Докато все още може да бъде пренаписана страшната приказка за изчезналата Нова Атлантида…

Елка Няголова

 

 

Алиса ФЬОДОРОВА

 

Родена на 24 март 1990 година в Донецк.

Завършва филологическия факултет на

Донецкия университет със специалност

„Руски език и литература“, понасто-

ящем продължава обучението си като

аспирантка. Участието ù в поетическия

сборник е нейната първа публикация.

 

***

Как убиват го – но не умира,

а виси уж на косъм-утопия.

И нанизана върху копие,

се опъва и протестира

тази плът, тази клетъчна ерес –

клетка с клетка надеждно споени

с гъста кръв, с капиляри и вени,

с километри пламтящи артерии.

Не с желязо – с тела на хора

се крепи градът ни: атланти

с побелели премръзнали длани,

с неподвижни нозе-подпори,

до коляно врасли в бетона.

От очите – ток ще те удари,

устни – сключени катинари,

непропускащи мъката, стона.

Всеки дъх е заряд и взрив.

На града ни гръдта надупчена

уж хрипти, ала той е жив –

твърдина, а не мъртва купчина.

 

***

Съсипан и унизен,

но не и разчовечèн.

Гладен, обезводнèн,

но не и обезбожèн.

Подклаждат адската пещ.

Нагрят от слънце и огън,

градът ми гори като свещ

върху престола Господен.

13

 

***

Аз заклинам сега земята си –

знам, че спи, а не е убита:

събуди се, клетнице моя,

изоставена Атлантида.

От недрата заклинат те долу

верните ти миньори-шамани.

Те не спят. Не заспива и Молох.

Бдят притихналите кургани.

На езиците ти забравени

има още кой да говори.

Само в тази горчива вода

ти очите си дръж отворени.

Как бих пяла твоите песни

с дробовете гигантски на мините.

Само ти поеми си въздух –

може болката да премине.

Обещавам аз на земята си –

щерка нейна недоубита:

ще възкръснем с теб, моя степна –

в рани цялата – Атлантида.

 

 

Владимир СКОБЦОВ

 

Родeн на 11 октомври 1959 година в До-

нецк. Завършил Донецкия държавен Уни-

верситет. Историк, журналист. Още

от първите дни на Донбаската пролет

– активен участник в антифашисткия

фронт. Понастоящем живее и работи в

Донецк. Автор на песни, стихове и проза,

членува в Съюза на писателите на ДНР.

 

 

НЕПОКОРЕНИЯТ

Посвещавам на Донецк

Съдбата не оплаквай ти,

спести душевното мастило;

не, тя не ти е изменила –

тя все така над тебе бди.

Съдбовно извисен мотив

на струна, опната докрая,

чистилището свързва с рая.

Благодари се, че си жив!

Страната не оплаквай ти!

Тук нищо сълзите не значат,

за нас тя няма да заплаче,

да се смили, да ни прости.

Неканен гост, немилостив

дойде, морят го глад и жажда,

вкусът на кръв му се услажда.

Благодари се, че си жив!

За себе си недей плачи –

войниче, оцеляло в боя,

твърди след кома: бях сред свои,

с лица познати и очи.

 

А над главата ти с печал –

и той осиротял – с надежда,

посърнал, ангелът се свежда:

Благодари се, че си жив!

 

 

ТАНГО 2014 Г.

В началото – слово,

финалът – разстрел,

пророк отново

подхваща делото.

Майданът – праведен,

но хвърлен – камъкът.

Същински ад е,

без брат е Каин.

Обреден хорът е,

очите – свити,

крадец – изгонен,

повикан Вий е.

Гори безкраят,

в контур – просторът.

„Нещастен Каине…” –

прокашля столицата.

Прославят първите,

така е речено.

Протича кървава

водата речна.

Юначен, славен ли

е пътят кален?

Где брат ти Авел е,

кажи ми, Каине?!

 

Кръвта се лее,

Бог плаче – чуди се.

Глупакът смее се,

подскача Юда…

Развръзка близка,

финал – летален.

Върви прочистване.

А брат ти, Каине?

И сред руини

белеят костите,

при брат си Каин

дошъл на гости е.

Набат свисти:

„Но брат ти де е?” –

Рай е Дисципът,

Там зачислен е.

2014 г. Донецк

___________

* Вий – персонаж от преизподнята в източнославянската митология.

 

 

ВладиславРУСАНОВ

 

Роден на 12 юни 1966 г. в Донецк. Завърш-

ва Донецкия политехнически институт

през 1988 година. Кандидат на техничес-

ките науки и преподавател в Донецкия

национален  технически  университет.

Прозаик, поет, преводач. Автор на осем-

найсет романа. Заместник-председател

на Съюза на писателите на Донецката на-

родна република. Живее в Донецк.

 

ВАЛСЪТ НА ОБРЕЧЕНИТЕ

Стига с лъжовните думи елейни:

как се оправяме?! Както се случи.

На издържливост животът ни учи,

на отговорност. И ще оцелеем.

Бойки хлапаци, девойчета бледи…

Вятърът броди в кварталите пусти.

Бог знае колко дни са ни отпуснати,

но си мълчи… Ала ще оцелеем.

Стига, продажни хрантутници, блеене,

че сме виновни, че си го докарахме…

Белият облак е бинт върху рана,

кървав от залеза… Ще оцелеем.

Как от честта ползата да отсеем?

„Саби за подвис! В галоп, благородия!”

Мрем за Родината ние; безродници –

вашата участ е…

Ще оцелеем!

 

***

Бих искал да се събудя

с лице в косите ти, мила.

Вятърът — пакостник тъжен –

да извива песен в комина.

Зеленооко чудо.

Аромат на кафе с канела.

Да се родя бих искал

до теб в мъглива неделя.

Над камината – шпаги кръстосани,

въглените – горещи…

Хлябът с ким по коричката стине,

догарят белите свещи.

Да не тръгвам за работа,

че пътеките май са в преспи.

Плах да бъда като хлапак,

а гласът ми – от нежност дрезгав.

С теб съм пределно честен,

с болката не заигравам.

Аз ще ти пея песни за свят,

войните забравил.

Там разхождат се еднорози,

там вятър люшка тревите,

там са старците мъдри и строги,

там текат величаво реките.

Там до селото чак се спускат

диви сърни и елени,

там са устните ми неопитни,

храстите – млади-зелени.

Там врагът ръкавица не хвърля…

Там няма от враг и помен,

нито има скръб и печал; там в света,

като тайнство огромен,

таласъм в гъсталака скита,

развива се времето-прежда,

там е стражата неподкупна,

митарят дори – безгрешен,

там през медено-росни ливади

куцукам към теб насреща,

от любов и омая пиян, те прегръщам

през крехките плещи…

А пък вятърът все тъй припява в комина,

все тъй лудува:

Чуй! Не вярвай, лъжа е…

Такава вселена не съществува.

Тук вампир дооглозгва рицаря,

в кръв задавят се менестрели,

тук издъхва самотна принцеса

сред ледените къдели…

Но забавил стрелките живи,

с усмивка щастливо-престорена,

аз безцелно, ненужно красиви

измислици ще ти говоря.

 

Глеб ГУСАКОВ

 

Роден през 1966 г. в Донецк. Завършил Поли-

техническия институт. Автор на 8 рома-

на и няколко десетки повести и разкази. Пи-

ше и поезия. Реставратор, издател, дире-

ктор на фестивала „Съзвездие АЮ-ДАГ”.

Многократен лауреат на наградите: „Ин-

терпрескон”, „Сребърна стрела”, „Чаша-

та на Бастиона”. Член на Съюза на писа-

телите на Русия. Живее в Донецк.

 

НЕНУЖЕН ДУЕЛ

На ринга изправих се. Не че го исках,

така се получи някак.

Прехапах по навик вика си неистов –

друг беше, оказа се враг!

Дали беше риск? Не исках, убий ме,

да бия този съперник.

Но казано бе: Стани и умри!

Или бягай, чудако изнервен.

Гонг… Врагът ми реши, че е слаб –

на кита измамните трикове.

Нокдаун. И той е свален и безславен.

И рундът приключи до три.

Не яхнах коня. И даже слава

не чаках, един глупак беззаветен.

Но гонга протяжен и днес не забравям –

А другото… беше късмет.

Най-евтин твой блъф. Аз – много по-як

и мъдър провидец… Но ето:

врагът ти същински у теб е някакси –

умът ти, по-слаб от крушето.

Врагът – с тежка броня, а спортът не гали,

не срещаш атаката гърбом…

Жадува за мъст, от мъст изгаря…

И пак победен е врагът.

Насън виждам порт. И кораби светят.

Прибоят – с призивен такт…

Три опита имаш, не осем и девет!

Ако все пак,

не си онзи враг?

 

Дмитрий ТРИБУШНИЙ

 

Роден в Донецк. Завършва филология в До-

нецкия държавен университет, а в 2002

г. взема решение и завършва Одеската ду-

ховна семинария. Църковнослужител е.

Автор е на книгите: „Под другия дъжд”,

„Провинциални стихове”, „Бяла книга”,

„Облаците от ръчната работа”. Редак-

тор на донецкото епархиално списание

„Жив извор”. Живее в Донецк.

 

***

…А над града – хуманитарен сняг.

Патрулен вятър под вратите свири.

„Убежище” – чете човекът някакси –

сред пепелта училището дири.

Да, всяка твар си има своя дупка,

синът човешки в бункер се тормози.

Артилеристите, улучени от думи –

един на друг си пращат некролози.

…И пак обстрел пред Новата година…

Елха ще украсим със лед и вата.

И Дядо Мраз навярно ще намине

за Празника ни… с автомат.

 

***

Звъни, Донбас недосънуван,

до върха пак.

Манна небесна пророкуваха,

а падна сняг.

Устискай, град наш, непорочен,

в теб всяка къща

със огън и с ракети точни

е всъщност кръстена.

За час открехнаха ни херувимите

врата към рая.

Гори, Донецк неопалим!

И не изгаряй!

 

***

Гори-гори, Донецк картонен.

Днес цял си в дим.

На кой слепец ще плащат двойно

за Крим и Рим?

Тръби в комините си ясно.

Над розите роса роси.

В Ютуб да има малко място

и за сълзите ни.

 

СТИХОВЕ ЗА ВЛИЗАНЕТО В АДА

Завръщането във Итака

е път през ада.

Не всеки рано вписан знак

изгаря в кладата.

Спасение за мохиканите?!

Гори домът им!

Пожарът го превръща в рана,

във рана тъмна.

Чистачки, ватмани и лекари

от смърт спасиха се.

Те спуснаха се във галериите,

най-долу в ниското.

Кръжат в небето горе спътници,

любов пренасят.

А тук хуманитарен въздух

крадем. И ясно е:

Възкръсна Сценаристът вечен –

в прокобен час.

Напусна горното Отечество.

Остана с нас.

 

***

Утихна февруари. Месеца

над моя град обесиха.

Агент на земната поезия –

бял стих в адреса му.

Фучи над тези територии

виелицата късна.

Гост столичен дойде в Шахтерия,

шинел да търси.

А ние, казват съобщенията,

сме непресторени.

И в този рай за опрощение

дошъл Толстой.

Ще види неприкаян странникът,

тук пак по старому,

върви нощ в тъжната окрайнина.

Фенер. Пазар…

 

Екатерина РОМАЩУК

 

Родена в Горловка. Завършила е Факулте-

та по славянски и германски езици. Учи-

телка в Специализираното училище за

деца с проблемно зрение. Член на Регионал-

ния съюз на писателите, на Всеукраинския

съюз „Конгрес на литераторите на Украй-

на”, на Горловското обединение „Забой” и

на Младежкото обединение на авторите

от Донбас „Стражи на пролетта”.

 

ТЪМА НАД СТРАНАТА

За кой ли ден пак бомбите посяват…

И тишина ни се присънва кобно.

И сянката отдавна не е сянка,

А мрак, като в зеница на покойник.

Тъй вярвахме в жадувания мир и

тъй вярвахме в държавата Украйна,

от медиите хвалена безспирно,

„единна” – сред тъма безкрайна.

Но няма мир, а и държава няма.

Отсъства даже разрушителят.

И сянката не стана светлина.

Фашистки мрак погълна и душите.

 

***

Охриптя моят град от молитви,

оглуша от ужасните бомби.

Моят мил град е днеска безлик и…

Защити го, аз моля те, Боже!

Прегладнял като куче напъдено

и трепери, щом почне тревога.

Уморен е от сълзи градът ми,

уповава се още на Бога…

А безсилен на вид е и скръбен,

тлее дух в него от поколения.

Моят град устоява на кърви…

Защото не бе на колене.

 

Елена ЗАСЛАВСКАЯ

 

Родена в Лесичанск. Автор на сборниците

„Епохата на моята любов”, „Мамините

сълзи”, „Инстинкт за свобода”. Редактор на

в. „Камертон” на Луганската държавна ака-

демия. Участвала е в литературния форум

Literaturwerkstatt в Берлин, в Лайпцигския

панаир на книгата и във Фестивала на пое-

зията в Берлин. Нейни стихове са включени

в антологията „15 века руска поезия”.

 

ЧЕРЕН ХЛЯБ

А дълго нямаше беди. Дълго.

И дълго нямаше война. Дълго.

Децата вече ни настигнаха.

Дори и внуците.

Стоим пред правнуците мълком.

Синът ми: „Тръгвам. Ти прости…”

И внукът също: „Ти пусни ме!”

Правнуците за миг пораснаха.

И пак наоколо кръвта дими.

На кройки пак Родината разпаря се

Отново брат посяга върху брата.

И черно стана млякото в гърдите.

Кръвта в сърцата също почерня –

подобно краснодонски антрацит

в недрата недостъпни – пластът ням.

На горния етаж. Съвсем от ада.

Историята чака си промените.

Върти, върти се воденичен камък.

Превърна ни на черен хляб войната.

А бяхме…

бяхме златните зърна.

 

***

Отново войната

кръщава

героите.

Родината-майка…

по неволя мълчи

от горест.

Той падна, безимен,

сред бурен в полето.

Ничком.

-Как да си спомним

твоето име,

войниче?

-Подпали войната

имена много.

Все първи…

Но всяко – с петно.

И белег от огън.

И кръв.

Имената ни славни са

от татко и мама.

И моето.

Зовете ме, както

зовяха ме.

Друго няма.

 

ГРАНИЦИ

Разделят ни граници късни.

Фронтова линия. Линия на живота.

Ще се срещнем един друг в съня си.

Това е всичко, останало под небосвода.

Аз нищо не съм забравила. Търся те.

Но отново, за кой ли път вече,

се прекъсва мобилната връзка.

Сърдечната само остава, човече.

Нито прошка, ни отмъщение,

само болка в гърдите от раните.

Нямат път и съобщенията.

Единствено Млечният път остана.

По звездите в небето, горещите,

през взривени вече мостове,

аз към тебе летя, да се срещнем

на превзетата – и от теб – кота.

 

Иван ВОЛОСЮК

 

Роден в Дзерджинск. Завършил е руска фи-

лология. Автор на шест книги. Публикува

в Украйна, Русия, Белгия и други страни.

Участник в ХІІ форум на младите писа-

тели в Русия и СНГ, както и в задгранич-

ни фестивали. До началото на военните

действия в Източна Украйна е живял в

Донецк и е работил в регионалното изда-

ние на „Комсомольская правда”.

 

***

„До основа се просмуках,

и вече няма ме…”

Александр Козлов

Да, можех с човеците да поживея,

но трябваше, зная,

да звънвам с камбанката,

която все носех със себе си.

Смъртта не следи за всекиго,

а за всички ни заедно,

затуй съм вече на трийсет

и жив се усещам.

През февруари

в суверенната кожа на звяра,

аз паднах в снега

(О, Боже, помилуй в тоз час!)

Дървета се молеха,

люлени от своята вяра.

Огледан във тъмна вода,

отрази се един от нас.

 

***

Градът се събуди,

макар полунощ да е още.

А теб те боли,

ох, как те боли, не спиш ти.

Вземи от хладилника

каквото си искаш. Разкош е

каквото там има –

вземи си и просто изпий го.

Небето бръмчеше,

подобно горелка газова.

В нозете простряна,

плешивата котка обърна се.

Това е дребнаво,

аз зная, но дребното пазя.

И низост е всичко,

по-лошо не може да бъде.

Неделя преди смъртта си

доволно ще се наям,

ще се нагледам и на света –

и болен, и пренаселен,

във шест и трийсет дойдох

до разстрела си сам,

макар че се канеха

да ме разстрелят във седем.

 

***

На трамвайните релси полягах,

а беше излишно.

От мастилото черно пих,

синевата следих – как кръжи.

Купувах си дюнер-кебап,

изтърпях клевети и лъжи

на футболни фенове от „Динамо” –

и още съм жив.

И макар, че от всеки град

прогонвани да не бяхме,

бих живял петдесет години,

на несгоди обречен.

Аз не помня тъй краткия ден,

когато с теб се видяхме.

Помня друг, страшно безкраен –

когато те нямаше вече.

 

***

Из пространството живо, где фосфорът

е оставил охтичави белези,

аз преминах безтегловно и просто –

без да губя, но и без победи.

За смъртта ти и дума не граквай:

гарван гарвану око не вади!

И какви ли военни карти

този див марш на скок ще свари?

По била и баири възземах се

(смърт ли искаш – да бъде тогава),

Но от чуждата маса не вземам.

и коричка, ни хапка корава.

 

***

Копах земята, но на риф заседнах.

А дворът почерня. Домът очи присви.

Отведоха ме сутринта във седем

едни момчета (весело си свиреха).

Твърдях: по-мило ми е златото,

съкровищата земни са ми мили,

ала наоколо лицата непознати

поред смениха бързо свойта мимика.

И все пак, ако фелдшерът не бие,

и санитарят храни без погнуса,

пак в болничния парк отишъл бих,

земята да копая с чувство.

 

***

Тук някакъв е… не донецки,

привнесен бит в пейзажа тих.

Шум морски чува се и детски

безгрижен смях към нас лети.

Небето, в синевата стенещо,

ти трябва да ми донесеш.

Нима в морето, като в тенджера,

побира се вълна насрещна?

Тревоги жалки. Труден мир.

И дни, похарчени безцелно.

А пък земята се опира

върху невидими нозе.

 

***

В памет на Д. С.

Цеденото свое време

не скъпи толкоз, беглецо.

Междуособици. Есен.

Трамвай, спрял на релсите.

В опашката, хайде, строй се! –

Рев и ръмжене забавено.

Изплезвам език и ето —

на Адам устройвам забава.

В неръкописното време,

в мъглата човешка и адска,

пак „единицата” вземаме

от този площад до „Складска”.

Приляга ти всичко, безсмъртие –

така, от раз го постигаш.

Изключвай единствено миналото.

После в кухнята. И… диоксид.

 

***

И добре, че земята

сняг покрива несменно,

и че стреля войник

в камуфлажка по мене.

Че оттук не се вижда

усмивката дръзка

или как аз пропадам

във погреб без дъно.

Че намират ме жив

и в тила ме отнасят,

в лазарета ме карат,

в медицинската част.

Че хирургът с бърз преглед

моя случай решил е–

вадил смъртта от мене

и пространството шил.

После пил си от термоса

кафе подсладено.

За халата опръскан

обвинявал пак мене…

 

***

Въздухът – горчив пелин,

спят покрайнините руски.

Аз насън не съм бъбрив –

но не се боя да буйствам.

Късаш-кърпиш, хайде – стоп!

Сам наливай си и пий!

Спи в Русия Севастопол.

И Луганск – все още ничий.

 

***

На Максим Щербаков

Почти еднакви: род, и битки,

дървета с бял шал в моментно фото.

С юмрук – доброто: дрипи, рипане,

нестройно време: кръв и пот.

Стабилност после: парцали, бездна,

а в Киев празник: ковчег, грабежи.

Лют февруари. И ако хванеш се,

с леда задълго ще влачиш раната.

 

***

Година – дълга, като брод.

Деня – мери го.

И няма лошо и добро.

Сняг през април е.

А чичо Вова, гьон-пиян,

по риза само,

ни каза: „Йохан.

А вие чуйте: Чудеса!”

Съвсем не му е днес до музика.

Така, обаче

мужикът прав е, неправа тя е –

седи и плаче.

И в крайна сметка, над тях е Бог,

подобно купол.

Без крак съседът е – нима

е грешен шутът?

Ти плюеш – знаеш: лови се червей

на дребна стръв.

Търкаляш буре и мене гониш,

да бъдеш пръв.

Не ме е срам, че тук, във случая,

така се сринах.

Но нямам време. Но нямам сили…

Сняг през април.

 

Иван НЕЧИПОРУК

 

Роден в Горловка, Донбас. По професия е ми-

ньор. Завършил е Педагогическия универси-

тет. В ръководството на Регионалния съюз

на писателите, на Международното съоб-

щество на писателските съюзи. Води обеди-

нението на авторите от Донбас „Стражи

на пролетта”. Член е на Съюза на писате-

лите на Русия и на Международния клуб на

православните литератори „Омилия”.

 

ГЪЛИВЕРОПАД

Без надежда, без любов, безверен,

с глупави предчувствия – война.

Свалят лилипути гъливерите,

празни постаментите в страната са.

И подправил дати и история,

нискоръст, народът озверял е,

като Гъливер е все виновен –

на лилипутите не им вървяло!

И трупът, разцепен, разлетява се,

разтреперва градовете с викове,

и душите нищи издребняват,

осквернени – и веднъж завинаги.

 

СЛЕД АВИОУДАРА

Сне градът нагара от лицето си,

живнаха етажите след тътена,

но след бомбите, и утрото уцелили,

„Ще живеем“ — заяви градът ни.

След ракети, залпове трещящи –

подпечатана с кръвта ни е зората.

Но напук – цъфтят цветя изящни,

славей и скворец припяват с радост.

И градът е пес, облизващ раните си.

С вяра изгревът поруменява.

Сякаш че светът е най-прекрасен,

сякаш че дори войната няма я…

 

СЛАВЯНСК

На Александър К.

А можеше да е щастлива тази пролет,

кипи април, черьомуха цъфти…

Но въртолет над мен в небето броди,

и в моя град войната зла пристигна.

И бързам – да застана рамо в рамо,

да срещна – дали враг, или пък брата?

От огъня прегърнат, ще съм в рани,

или куршум Смъртта ще ми изпрати…

Ударен е от своите най-грубо,

градът ми днес е украинска Троя.

Славянск звезда избира за героите,

които Киев глупаво изгуби…

 

ДНЕС

В това Днес тревожно и страшно е.

Но да избягаш е невъзможно.

Небесният купол покрит е с багреница.

Денят е полепнал на Юда по кожата.

О, Боже, отново са брат срещу брата!

И в кърви реката Епоха разлива се…

И лекомислена, зловеща разплата

бразди това Днес с отврата безсмислена.

В момента мирът е прекрасно слово.

И недостъпно за днес понятие.

А вой истеричен от Киев отново

се чува. И колят се безумните братя.

 

***

Не топлинка в декември,

а балсам…

Не вярваме на зимата.

И опнати са нервите.

Тревогите издуха

развигорът сам.

Очакваме мира мечтан

със недоверие.

На прицел. И под гнета

непрестанен

на тази самоходна

артилерия.

Градът е уморен,

отърсен от тъгата.

И в смъртен страх живее –

това ли е идеята?

Не мисли де е синорът

между любов и ад.

Какви интриги пак

ще натъкмят злодеите?

Какви горчилки чакаме –

пожар, ракети „град”?

Текат минути мирни…

Минутите последни!

 

В ТАКИВА НОЩИ

„В такива нощи

хората умират.

Защо ли аз – глупакът,

още жив съм?”

Б.Чичибабин

В такива нощи

хора гинат с писък

под вероломни,

яростни огньове.

Живот човешки,

като свещ топи се…

А ние живи сме.

О, луд късмет отново!

Събуждаме се.

Тръгваме за работа.

Вървим. И тъй –

със нас, градът ни живва.

И вдишват шахти

и заводи рано.

А някои във Лета са…

Завинаги!

Ще трябва да живеем

зарад тях.

Но със снарядите

съмненията гъгнат…

А длъжни сме, макар че

страшно тягостно е

да бъдем живи

не само за нас –

за другите, които

в тъмна нощ си тръгнаха.

 

***

Днес Смъртта коси града свободно.

Грохотът минута не утихва.

„Смерч” и „Град” във тъмното ни бомбят…

И разпитва малката Трохичка:

„Мамо, да умираш, колко болка е?

Тъй, както бодването ли с игличка?”

И тръпне, от печал и скръб превзета…

Отговаря на въпроса тихо мама,

за да не внушава страх в детето си:

„Не боли. Ухапва те… комар.”

И сълзи от безсилие просветват.

А снарядите летят кошмарно…

 

Ирина БИКОВСКАЯ (ВЯЗОВАЯ)

 

Родена в Днепропетровск. Завършва фило-

логия. Преподава в гимназия. Дипломира и

втора специалност – за медицинска сестра.

От началото на военните действия в Дон-

бас помага на бежанците. Стихове пише

отдавна, но именно сега започва истинска-

та ù известност на поетеса от Донбас.

Криейки се от бомбите в избите, хората

преписват и четат нейните стихове.

 

***

През войната, с поглед жален,

с гънка в устните – от мъката,

през убежища обжарени

Добротата се промъкваше.

Тихо сред обстрели всякакви,

стъпваше от праг към праг…

Някому оставя ябълки,

другиму дари сухар.

За мъжете – чай, тютюнец,

каша и чорапи топли,

в детски длани – сладко чудо,

за жените – дума-вопъл…

Уморени и овалени –

в бедност крайна и безсмислена,

хората души отваряха,

а децата се усмихваха.

Скупчени като край печка,

топли думи се присещаха,

и деляха залък спечен,

и угарките от свещите.

Под ракети, задушили ни,

търпеливо – зад чертата,

ти, Донбас, сроди душите ни.

А спаси ни Добротата.

 

***

Повийте днес със тишина Донбас.

И скрийте го като под одеало.

Да си отдъхне от беди за час.

По детски плач незнаен да не жали!

Не връщайте войната във Донбас.

Огрейте храма с хиляди свещици –

една — за скритите сред избите опасни.

една – за мъката, до изгрев баззащитна…

И за децата, в ангели превърнати –

те своите палачи не проклеха.

За нас е жребият: вина, на възел вързана,

след сълзи, пустота и огън тлеещ,

сред гробове, където през могила,

белязан с болка черна, спи твой близък…

Палете свещ – за тази пепел мъртва.

…За тези, дето няма да се върнат…

 

Светлана МАКСИМОВА

 

Родена на 8 февруари 1958 г. в Харков, след

което семейството се мести в Макеевка,

Донецка област. Там завършва училище и

учи филология. Завършва ЛИ „М. Горки”.

Тогава излиза първата ù книга с поезия

„Свобoда за свободния”. Поет, прозаик, ху-

дожник, музикант. Основател и ръководи-

тел на литературно-музикалната група

„Етномит”. Сега живее в Москва.

 

ПРЕОБРАЖЕНИЕ – АВГУСТ 2014

1.

На мама в Донбас

Дълго гледам, преметнала поглед

към небето, като през въже.

С мирис ябълков белият облак –

там е, матушка, Преображение.

Мирис ябълков… Облакът бавен

над Украйна с дъга бе някога.

През полята пречиста камбана

черни ябълки люшка, но няма е.

И не знае: да се довери ли

на звънар или яростна блудница.

Цвят на хвойна и дивият мирис

все на ябълки райски – до лудост!

И съблазън в пожара. И тихо е…

А бедата в устата целува те!

Мила мамо, вплети ми в косите

ветровете на август изкусно.

Но не тези, със мирис барутен,

дето щъркела в полет подпалват…

През душата камбаната брули

черни ябълки – люшнати, падат…

Между вяра и диво безверие

се разкъсва любимата ябълка.

Мамо, мамо… Открехна ти дверите

посред огъня… и заплака…

2.

На мама и на Юра Юрченко

На поета-приятел,

който сега на война е,

/в степта раснах с него,

инат-мъжкарана…/,

дали още вярвам му?

Имам ли вяра, нямам ли?

Невъзможна вина – аз съм тук,

а моята майка, а мама…

На празника светъл звъня,

на Преображение,

да чуя на мама поне гласа,

дали ще е същият…

„Преображение днес е”,

говоря, а мисля за жертвите.

И в отговор чувам рева

на снаряди над къщата.

„Каквото за хората,

това и за нас”, ми казва.

„Не се тревожи, ние тука

в мазето се сбираме.

Война е…” А всъщност защо е

тази война, тъй смазваща,

едва ли това

моята стара майка разбира.

Помня, каза: „Къде да отида,

къде – тук са свои!…

Мойта къща е тук,

тука помен ще ми направят.

Тук цъфтеше реката

от кърпите на девойките.

Е, а сега и капчица няма в устата

и хлябът корав е…”

Тъй е болно, че толкова болка

как побира се в думи.

Тъй е болно, че и дишането прекъсва

и в гърлото дращи.

Тази страна се побърка

и прилича на вдовица безумна,

която и синовете си за заколение

даже изпраща.

В тези гробове,

дето прииждат от двете страни,

чия е победата,

чие е и срамното поражение,

в този огън, в ятата от гарвани,

слизащи ниско…

Преображение е, Украйна –

твоето Преображение…

 

***

Възрастна вече,

погребала син,

изпратила щерка –

да пее в небето синьо,

гледа в прозореца

и мълчи. Тресе се…

Украйна,

кого искаш

в жертва да принесеш?…

 

***

Господи, наш Спасителю,

всичките тебе славим –

мама в Донбас безсилна е,

а и сестра ми в Полтава.

Звънят всеки ден помежду си –

и всяка от плач се друса…

И аз им звъня неизменно –

но даже да плача не смея…

 

Юрий ЮРЧЕНКО

 

Поет, драматург, актьор. Роден в Одеса.

Завършва Институт за театър и кино,

както и ЛИ„М.Горки”. Живее във Фран-

ция. Защитава в Сорбоната аспирантура

за руския поетически театър. Лауреат на

много награди. Автор на 8 книги. Член на

Съюза на писателите на Москва, Съюза на

писателите на Русия. Президент на асоци-

ация „ LES SAISONS RUSSES”, Франция.

 

***

Как ме беляза Колима?

С навик да нося топли дрехи,

с копнеж да съм си у дома,

с лица – посърнали и клети…

С разсечена вежда. И с луд

страх от затворени пространства.

С глад за любов. С непостоянство.

С тъга в прииждащия студ.

 

ВАТНИК*

Защо сега отивам да се бия? –

За да не лъжа себе си самия

и на роднините да не пригласям:

„Тук по си нужен, тук ще те опазим,

ще се намери някой друг след време

да влезе в строя, боя да приеме…”

За „неумението да живея”

грях ли е днес кръвта си да пролея?

___________

* извън буквалния превод на думата като ватенка, то-

пло работно облекло, – пренебрежително наименование

на руските патриоти, използвано от противниците

им от т.нар. неолиберални среди в страната, както

и в Украйна, в негативен, най-често русофобски кон-

текст.

 

ШКАФ. МИГ ПРЕДИ РАЗСТРЕЛА

На Мирослав Рогач, словакът-опълченец, пле-

нен в същия ден, в който и аз, от национална-

та гвардия на батальона „Донбас” и споде-

лил с мен (в оня момент – инвалид със счупен

крак и потрошени ребра) шестте денонощия

в железен шкаф, в тъмнина, на хълм в пред-

градията на Иловайск, под кръстосания огън

на нашата артилерия, а в паузите между ар-

тилерийския обстрел – в постоянна готов-

ност за разстрел.

 

Препускаш – сякаш че ловиш

Жар-птици, –

през хора, срещи делови,

през репетиции…

Но се подхлъзваш изведнъж

встрани – и става

най-важно – с кой незнаен мъж

ще влезеш в шкафа…

Аз късметлия съм, дори

на Кръста пратен.

Бог този път ми подари

словак побратим.

Цял в синини, пребит от бой

(„А, дреболия!…“),

за мене грижеше се той,

помлян самият…

Забъркахме се – потърпевши –

в такава каша!

Но всеки си намери „еша”…

Ура за шкафа!

И Музи бдяха там над нас

в лоното адско.

На руски стих нашепвах аз,

той – на словашки…

Вой… Взрив. И шкафът се тресе

с врата разпрана;

в скривалището се ската

нашта охрана…

С пръст пълни са ръкав, юмрук…

Снаряд приглася

на монолога, как дотук

до днес вървял си…

Обстрелът лют е и по нас

шест дни проклети

бълват зенитките фугас,

и миномети,

и гаубици заглушават

гласа ти, Миро,

всички оръдия в света

гърмят, не спират…

Затихват… „Жив ли си, братле?…”

„…И – пълен с планове!..”

С псувни към шкафа оцелял

бърза охраната.

„Какво, боклуци? „Ваште”, май,

ви жалят, кучета?…”

„Мамка му! Следващия път

ще ви надупчат!”

„… Словак! „Французин”!.. Ай сиктир!

Майна ви Райна!

Руски агенти!… Чий го дирите

в нашта Украйна?…”

Едва ли ще ни разберете,

фашистка челяд!..

„Оттегляме се живо! Пленниците –

да се разстрелят!”

Край, Миро. На шеги, на рими…

С теб – живи мощи –

щастлив бях аз да споделиме

шест дни и нощи.

Душата литва сред искри,

но не умира;

усмивката ти озари

за мен всемира.

 

ГАРВАНЕ ЧЕРЕН, БРАТКО МОЙ…

 

Гарване черен, братко мой,

да се простим, аз влизам в бой, –

ще ме повикат всеки миг,

че на живота съм войник.

…Отново майка ми не спи,

молитви шепне и реди

към Господ – родният ù син

да се завърне невредим…

Защо са, гарване, мой брат,

словата ни за дълг и свяст,

ако не защитиме днес

ни родна реч, ни свята чест?..

… И плаче моята жена –

да се завърна у дома,

макар цял в рани, ала жив,

ако е Господ милостив.

Гарване братко, бих желал

от ратен труд изнемощял,

да ги прегърна, нощ и ден

с тях да съм – умиротворен.

Но плаче моята страна

в скръб, връхлетяна от злина.

И аз политам, братко мой,

към този зов, към този вой.

 

„НЕБЕСНА СОТНЯ”*

 

Тук – бандера със бандура,

Там – „москал”**, най-злостен враг…

Тъпа е смъртта, обаче,

снайперът не е глупак.

С политическа закваска,

знае кой е господар;

за „стотачка” ще опраска

той невръстен, млад и стар.

Раз! – момиченце уцели…

Два! – хлапак от раз уби…

Но за праведните цели

мерникът не се скъпи.

Колко му е на народа?

А в мъстта си той е лют!..

Ядец! На ти гогол-могол***

и горiлка „Абсолют”…

Плаче, мята се страната

като риба сред море…

„Беркут”**** в Днепър до средата

няма да се добере…

_____________

* По аналогия с казашка сотня — тактическа и административна единица в казашките военни части. Думата „сотня” се употребява и в смисъл на банкнота с номинал 100, „стотачка”.

** в полския, беларуския и най-вече в украинския език – пренебрежително прозвище за обозначаване на „руснак”

***напитка, приготвена от прясно мляко, яйца и захар, дава се на децата за подсилване

**** 1. Хищна птица от семейство ястребови, найедрият орел. 2. Милиционерски части със специално предназначение към Вътрешното министерство на Украйна в периода 1992 — 2014 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

Елка Няголова:

Вместо предговор – един забравен спомен за… Атлантида – 5,

Алиса Фьодорова – 10,

Как убиват го – но не умира… – 11,

Съсипан и унизен… – 12,

Аз заклинам сега земята си – 13,

Владимир Скобцов – 14,

Непокореният – 15,

Танго 2014 – 17,

Владислав Русанов – 20,

Валсът на обречените – 21,

Бих искал да се събудя… – 22,

Глеб Гусаков – 24,

Ненужен дуел – 25,

Дмитрий Трибушний – 28,

А над града – хуманитарен сняг… – 29,

Звъни, Донбас недосънуван… – 30,

Гори-гори, Донецк картонен… – 32,

Стихове за влизането в ада – 34,

Утихна февруари… – 35,

Екатерина Ромащук – 36,

 Тъма над страната – 37,

Охриптя моят град от молитви… – 38,

Елена Заславская – 40,

Черен хляб – 41,

Отново войната… – 42,

Граници – 43,

Иван Волосюк – 44,

Да, можех с човеците да поживея… – 45,

Градът се събуди… – 46,

На трамвайните релси полягах… – 48,

Из пространството живо… – 49,

Копах земята, но на риф заседнах… – 50,

Тук някакъв е… не донецки… – 52,

Цеденото свое време… – 53,

И добре, че земята… – 54,

Въздухът – горчив пелин… – 55,

Почти еднакви: род и битки… – 56,

Година – дълга, като брод… – 57,

Иван Нечипорук – 58,

Гъливеропад – 59,

След авиоудара – 60,

Славянск – 61,

Днес – 62,

Не топлинка в декември… – 63,

В такива нощи – 64,

Днес Смъртта коси… – 66,

Ирина Биковская – Вязовая – 68,

През войната… – 69,

Повийте днес със тишина Донбас… – 70,

Светлана Максимова – 72,

Преображение, август, 2014 — І – 73,

Преображение, август, 2014 — ІІ – 74,

Възрастна вече, погребала син… – 77,

Господи, наш Спасителю… – 78,

Юрий Юрченко – 80,

Как ме беляза Колима? – 81,

Ватник – 82,

Шкаф. Миг преди разстрела… – 83,

Гарване черен, братко мой… – 87,

Небесна сотня… – 90.

 

 

Кораблевник, 1992-2019 Creative Commons License
Для связи: ak@korablevnik.org.ru